През април 1979 г. Георги Иванов става първият български гражданин напуска пределите на родната ни планета. Мисията на съветския космически кораб „Союз-33“ до орбиталната станция „Салют-6“, обаче за малко не се превръща в трагедия. Какво се е случило тогава?
„Интеркосмос“
Програмата „Интеркосмос” стартира в началото на 1967 г. и предвижда тясно сътрудничество между СССР и близките му съюзници по отношение на изучаването на космическото пространство. Първоначално в нея влизат България, Румъния, Унгария, Чехословакия, Полша, Източна Германия, Монголия и Куба, но впоследствие сътрудничеството е разширено до страни като Виетнам, Афганистан, Сирия, Индия и дори Франция.
В началото, „Интеркосмос” се съсредоточава върху изстрелване на научни спътници на орбитата на Земята – СССР предоставя техниката, а от страните-участнички се искат да доставят научни прибори и изследователски програми. Първият сателит по програмата става „Интеркосмос 1” и той е изстрелян през октомври 1969 г. Първата българска научна апаратура по програмата е поставена на спътника „Интеркосмос 8” и е предназначена за изучаване на йоносферата на Земята. Спътникът е успешно изстрелян през декември 1972 г. Общо на шест от 25-те спътника от серията „Интеркосмос” работи българска научна апаратура.
През втората половина на 70-те години програмата се разширява и към пилотируемата космонавтика. Планира се на орбита да бъде изведена орбиталната станция „Салют-6“ и на борда ѝ могат да се извършват широк кръг от научни експерименти. Това дава възможност в космоса да се изпращат и космонавти от страните-участнички в „Интеркосмос”. Разбира се, всичко това ще има и позитивен пропаганден ефект за Източния блок. До този момент в космоса са били само граждани на СССР и САЩ.
Подборът
Подборът на българските космонавти се прави от средите на военните летци на реактивна материална част и завършили ВНВВУ след 1964 г. Това ограничение не е случайно. Точно в тази година от Долна Митрополия излиза първия т.нар. „инженерен випуск”. Тоест военните пилоти са получили и висше инженерно образование.
Подборът първоначално е чисто документален и в него участват практически всички реактивни пилоти завършили след 1964 г. и на служба в тогавашните български ВВС или общо 650 – 700 офицера от лейтенант до майор. Ситото е изключително сериозно и кандидатурите се отхвърлят дори за дребни нарушения, нездрави семейства (например, разведени родители) или дори минимални здравословни проблеми, които иначе не пречат на летателната им работа. Преминалите през това сито се изпращат на нов кръг медицински прегледи в Обединения авиомедицински научно-изследователски институт в София, където се кандидатите преминават изследвания свързани с бъдещия полет в космоса, като например устойчивост при високи претоварвания.
В крайна сметка, през март 1977 г. са определени 20 души, които минават през нов кръг от дори още по-тежки и задълбочени медицински тестове, които продължават почти месец. В края на 1977 г. за Съветския съюз заминават четирима от тях – Георги Какалов, Александър Александров, Георги Йовчев и Иван Наков.
Роденият през 1951 г. Александър Александров, завършил ВНВВУ през 1974 г., е най-младия в групата. Иван Наков е роден през 1950 г., но завършва Долна Митрополия две години по-рано – през 1972 г. Георги Йовчев е роден през 1945 г. и завършва ВНВВУ през 1969 г. Георги Какалов е най-възрастният от летците в групата – роден е през 1940 г. и е от първия инженерен випуск на Долна Митрополия. От четиримата трябва да отпаднат двама.
Тестовете и изследванията в СССР продължават месец, след което групата се завръща в България. Заповедта на министъра на отбраната, армейски генерал Добри Джуров за това, кои ще са двамата, които ще бъдат изпратени да получат подготовка за космонавти излиза на 1 март 1978 г. Избрани са Георги Какалов и Александър Александров. Защо са избрани точно те е въпрос, който през годините е обект на не малко спекулации, митове и легенди.
Какалов и Александров заминават за Звездното градче, където трябва да стартира едногодишната им подготовка. Оформят се два екипажа. Какалов е в двойка с Николай Рукавишников, а Александров с Юрий Романенко. Двата екипажа се готвят наравно, а преди полета ще се вземе решение, кой е основен и кой дублиращ екипаж.
Междувременно възниква леко комичен проблем, който днес може да кажем, че е бил от PR естество. Фамилията Какалов на руски, меко казано, е неблагозвучна („какал” от руски може да се преведе като „акал”) и се взима решение той да бъде представен с бащиното си име Иванов. Така първият български космонавт ще остане в историята, като Георги Иванов.
Подготовката
Българските космонавти попадат в Звездното градче, край Москва, където започват подготовката си в Центъра за подготовка на космонавти. Там са представителите на още четири социалистически страни – Чехословакия, Полша, Източна Германия и Унгария, които също се готвят за техните полети по програмата „Интеркосмос”.
Подготовката е както чисто теоретична, така и практическа. Иванов и Александров се готвят за научните експерименти, които трябва да проведат на орбита, запознават се с устройството на космическия кораб „Союз“ и станцията „Салют“, на тренажор се проиграват стотици сценарии. Непрекъснато се полагат изпити, всяка оценка (по петобална система) от 4 или по-лоша се брои за незачетен изпит, който трябва да се положи наново.
Георги Иванов и Николай Рукавишников в тренажор, по време на наземната си подготовка
Няколко дни преди полета на „Союз-33“ е определено, че основният екипаж ще е в състав Николай Рукавишников, командир и Георги Иванов, космонавт-изследовател.
Дублиращият екипаж на Союз-33 – Юрий Романенко и Александър Александров (вдясно)
По онова време Иванов е с чин майор и е на 37 години. Последно заема длъжността командир на 2-ра изтребителна ескадрила от 18-ти изтребителен авиополк на 1-а дивизия ПВО. Ескадрилата е базирана в Габровница и лети на МиГ-21 (вариантите ПФ и ПФМ, както и спарки). В летателната си работа той е перфектен и има чудесна репутация и като офицер и човек – спокоен, внимателен и дори е определян, като прекалено скромен.
Николай Рукавишников е роден през 1932 г. По това време той е сред най-подготвените съветски космонавти, като има зад гърба си две мисии – „Союз-10” през 1971 г. и „Союз-16” през 1974 г. И двата полета са сложни и свързани с различни експерименти и нещатни ситуации на орбита. За разлика от повечето съветски космонавти по онова време Рукавишников е цивилен. След завършване на Московския инженерно-физически институт, той постъпва в предприятие на космическата промишленост и работи по системите за управление в рамките на различни програми. През 1967 г. е приет в отряда на космонавтите и започва да се готви за неосъществените мисии на СССР до Луната. Така, още преди да излети, „Союз-33“ става исторически – за първи път в историята на съветската космонавтика полет ще се командва от цивилен.
Междувременно на 14 март 1979 г. със станцията „Салют-6“ се скачва товарния космически кораб „Прогресс-5“. На борда си, освен целия останал товар, той носи и българската научна апаратура „Спектър-15“, „Дъга“, „Средец“ и „Витал“. С нея се планира да се проведат общо 27 научни експеримента. „Спектър-15” е спектрометър за наблюдение на Земята, „Дъга“ е електрофотометър и служи за астрофизични наблюдения, „Средец“ е прибор за изследване на психофизичните функции на екипажа, а „Витал“ е също прибор за медицински изследвания.
Полетът
Космическият кораб „Союз-33“ (той е от типа „Союз 7К-Т“) трябва да излети към станцията „Салют-6“ в началото на април 1979 г. Мисията трябва да продължи почти осем дни – изстрелване от Байконур, сближаване и скачване с космическата станция, работа на борда ѝ и завръщане на земята, но с друг космически кораб – „Союз-32“, който също е скачен със „Салют-6“. Причината за тази сменя е, че тогавашното поколение на „Союз“ може да остава на орбита само до 90 дни, затова и една от задачите на полета е да се достави нов кораб на станцията. По това време на борда ѝ се намира основен екипаж в състав Владимир Ляхов и Валерий Рюмин, който извършва дълговременна мисия и трябва да остане на орбита над пет месеца.
Схема на космическия кораб от типа „Союз 7К-Т“. Така изглежда на орбита и Союз-33
Изстрелването от Байконур се бави заради пясъчна буря. Прогнозите са, че на 10 април привечер вятърът ще стихне и изстрелването ще може да стане факт. Метеоролозите познават и Рукавишников и Иванов се разполагат в космическия си кораб, който е поставен на върха на ракетата-носител „Союз-У“. Позивната на мисията е „Сатурн”.
Рукавишников и Иванов докладват за готовност за изпълнение на полета преди да се качат в Союз-33
Ракетата стартира в 20,34 часа московско време. Стартът преминава абсолютно нормално и е достигната зададената орбита. Екипажът сваля леките скафандри „Сокол” и преминава в малко по-големия битов/орбитален отсек на „Союз-33“. Провеждат се серия тестове на космическия кораб, включително на системата за управление, започват и първите научни изследвания. За разлика от днес, когато корабите „Союз“ от ново поколение се сближават скоростно с МКС в рамките на няколко часа, тогава сближаването със „Салют-6” се е правило в рамките на денонощие.
Стартът на ракетата-носител Союз-У става факт в 20,34 минути московско време
Станцията „Салют-6“ е създадена в рамките на програмата ДОС (Долговременная орбитальная станция). Трябва да се отбележи, че тогава под названието „Салют“ се крият две доста различни орбитални станции – гражданските по програмата ДОС („Салют-1, -4, -6 и -7”) и воените по програмата „Алмаз” („Салют-2, -3 и -5”).
„Салют-6“ е изведена на орбита на 29 септември 1977 г. с ракета-носител „Протон-К“. Тя може да се разглежда, като първата напълно оперативна станция по програмата ДОС, тъй като нейните предшественички са повече или по-малко прототипи, на които се отработват различни елементи от програмата.
На втория ден от полета на „Союз-33“ идва време за скачване със „Салют-6“.
Иванов и Рукавишников на борда на Союз-33
Отказът
Космическият кораб „Союз“ буквално догонва станцията, за да достигне нейната скорост и височина на орбитата. Орбиталните маневри са сложни и изискват корекции. На около 3 – 3,5 km от станцията се иска нова корекция с основния двигател, която трябва да стане факт след 6-секундно му пускане.
Моторът е задействан по план, но работи три секунди и спира. Отказва и системата за автоматично скачване „Игла“. „Союз-33“ преминава на стотина метра от станцията и продължава по своята орбита. В първите минути няма яснота какво се е объркало. От Центъра за управление на полети дават разрешение за рестартиране на цялата процедура по скачването, която ще включва и задействане на двигател. Екипажът усеща, че той не работи добре.
„Двигателят излиза на режим вяло. Усещаме силни вибрации“, съобщава Рукавишников на Центъра за управление на полета.
Двамата космонавти на борда на „Салют-6“ съобщават, че факелът (струята с нагорещени газове) на основния двигател не е изглеждал нормално и е биел встрани. Това говори, че отказът вероятно е по-сериозен и може да се касае за прогаряне на горивната камера. От своя страна това може да е признак и за повреди по резервния двигател.
Тогавашното поколение „Союз“ е снабдено с двигателна установка КТДУ-35, чиято абревиатура значи коригираща и спирачна двигателна установка. В установката влизат практически два течногоривни ракетни двигателя – основен и резервен. Наличието на резервен двигател е точно с идеята, че при отказ на основния двигател, резервния може да върне безопасно космическия кораб на земята.
Орбиталната станция Салют-6, така както са я видели Иванов и Рукавишников при неуспешния опит за скачване
Скачването със „Салют-6“ е отменено и в Центъра за управление на полетите мислят вече не за това да бъде изпълнена мисията, а как да бъде спасен живота на двамата космонавти. Мнението е, че не трябва да се включва основния двигател, а да се заложи на резервния.
На екипажът на „Союз-33“ е дадена 12 часа почивка и след приключването ѝ от Земята ще дадат инструкции. Почивката трябва да се използва основно за спане, но това не се отдава на двамата. Георги Иванов дремва три – четири часа и след това се отдава на фотографиране на земната повърхност, а съветският му колега Рукавишников практически не успява да спи. И на двамата е ясно, че ако резервният двигател не сработи, те са обречени да останат на орбита с месеци. Много преди това космическият кораб ще остане без храна, вода, електричество и най-важното въздух. Реално, апаратите „Союз“ са предназначени за кратки полети в рамките на няколко дни и всичко на борда им е разчетено спрямо това.
Един от кадрите, които Иванов прави на орбита
По-късно Рукавишников ще признае, че в часовете за почивка е обмислял как да разхерметизира кораба, в случай на невъзможност за завръщане на земята. Той е искал да спести на себе си и колегата си мъчителната смърт от задушаване, когато кислорода на борда започва да се изчерпва. Георги Иванов пък споделя в редица интервюта, че колегата му е казал, че ако нещата са се развили зле, са щели да си направят прощален пир и след това да си отидат бързо и леко.
Но полетът на „Союз-33“ няма да се превърне в трагедия.
Завръщането
През това време на Земята тече трескава дейност. Разглеждат се различни варианти, включително и на отклоняване от орбита на станцията „Салют“, за да може тя да доближи до повредения космически кораб и той да успее да се скачи с нея само със своите малки маневрени двигатели. Единственият реалистичен сценарии, обаче е „Союз-33“ да се завърне на Земята час по-скоро с използване на своя резервен двигател. Ако това не се случи, е възможно да се използват малките ракетни двигатели ДПО, които служат за промяна на ориентацията на кораба на орбита. Това би било последен и отчаян ход с неясен шанс за успех.
Има опасения обаче, че ако резервният двигател бъде спрян няма да може да бъде пуснат отново. Стандартната процедура изисква първо да се направи тестов запуск в рамките на три секунди и след това двигателят да бъде оставен да работи нужното време. Лично главният конструктор на „Союз“, по онова време Юрий Семьонов, дава разрешение да се наруши процедурата и резервният двигател да се задейства без тестове.
Така екипажът на „Союз-33“ получава заповедта да активизира програмата за завръщане на космическия кораб. След задействането ѝ, корабът се обръща с двигателя си по посока на полета и се задейства моторът, чиято задача е да забави скоростта до такова значение, че гравитацията на Земята да започне да го придърпва обратно. След края на тази процедура се отделят битовия и сервизния отсек, които изгарят в атмосферата, а екипажът, намиращ се в спускаемата капсула, се отправя за приземяване.
Иванов и Рукавишников в Союз-33
Програмата е задействана и Иванов и Рукавишников започват да чакат сработването на резервния двигател. Той се активизира нормално, но остава въпросът колко време ще работи. По програмата той трябва да работи точно 188 секунди. Толкова е нужно да се забави скоростта достатъчно, че да започне приземяването. Ако двигателят спре преди това, екипажът може да опита да го задейства отново, но ако това не се случи или ще останат на орбита или пък ще навлязат в атмосферата под много кос ъгъл, което ще ги изхвърли обратно в космоса. Важното е да работи поне 90 секунди, което ще даде реалистичен шанс за завръщане на Земята в разумен срок.
„Георги следеше за времето и отброяваше – 150, 160, 170 секунди. Чакахме изключване на 188-мата секунда. Ето я и нея, но двигателят не се изключва. Както да правя? Ако двигателят работи твърде дълго ще влезем твърде стръмно в атмосферата, а това е опасно. Ако обаче не е работил достатъчно и тягата не е достатъчна? Тогава ще останем на орбита. Текат секунди на размисъл. Нека го оставя да поработи, по-добре да се спуснем по балистическа крива, отколкото да не се впуснем въобще. Дадох на двигателят 25 секунди и го изключих ръчно. Настава тишина. Съобщавам на земята, че двигателят работи 213 секунди и влизаме по балистична крива. Минават минути, нищо. Пет, десет, 20… Но ето, че датчиците показват, че започваме да навлизаме в атмосферата. Това е победа!“, спомня си Рукавишников.
Командирът се опитва да се презастрахова, в случай че двигателят не дава необходимата тяга. В същото време са направени необходимите ръчни корекции, отчитайки се по-дългата работа на двигателя. Но това е нож с две остриета – ако космическият кораб загуби твърде много скорост, той ще започне да се спуска твърде стръмно, при което екипажът ще изпита по-голямо претоварване.
Така и става. Спускането започва по балистична крива, капсулата започва да се държи като свободнопадащо тяло, а екипажът е подложен вместо нормалното претоварване от 4 – 6 единици на 8 – 10 единици и то в рамките на малко повече от две минути.
Тук трябва да се отбележат две неща. Първото са упоритите митове за случилото се по време на навлизането в атмосферата. Според тях командирът Рукавишников е припаднал, а Георги Иванов е спасил полета с намеса в управлението. Самият български космонавт многократно е отричал тази история, а по време на навлизането в атмосферата няма нищо за управляване – спускаемата капсула се движи по своята траектория, управлявана автоматично, а на определена височина сработват парашутите, които забавят спускането и приземяването е меко след задействане на спирачните ракетни двигатели на капсулата.
Второто нещо за отбелязване е че претоварването, което Иванов и Рукавишников преживяват е по-различно от това, което изпитват пилотите-изтребители по време на активно маневриране. Двамата космонавти са практически легнали на дъното на капсулата и са с гръб по посоката на падане. Претоварването при тях действа по посока „гръб – гърди”. При изтребителните пилоти претоварването е най-вече „глава – таз” и то е изключително опасно, защото води до загуба на съзнание поради оттичане на кръвта от мозъка.
Това, че претоварването на което са подложени космонавтите е малко по-щадящо не прави преживяването им по-лесно. Има записи, на които ясно се чува как задъхания командирът Рукавишников отговаря на упоритите запитвания от Центъра за управление на полети, че не може да говори поради високото претоварване.
Заради балистичната траектория на спускане не е точно ясно къде ще се приземи спускаемата капсула, но се оказва, че тя каца почти там, където я очакват – на около 320 km югоизточно от град Джазгазган в Казахстанската ССР. Приземяването става на 12 април 1979 г. в 19,35 минути московско време.
Целият полет на „Союз-33“ продължава един ден, 23 часа, една минута и шест секунди.
Снимка от приземяването на спускаемата капсула на Союз-33 със спасителните екипи около нея
И след това
Иванов и Рукавишников са посрещнати, като герои. Въпреки съществуващата цензура в Източния блок, която е особено силна за провалите в космоса, е признато за техническия отказ, който е направило скачването с орбиталната станция невъзможно, както е и разказано за екстремното спускане от орбита. Сериозността на цялостната ситуация и възможността двамата космонавти да не се завърнат въобще от космоса е спестена, поне първоначално.
Рукавишников и Иванов в България
И двамата се надяват да полетят отново в космоса, но това е последното им излизане на орбита. Рукавишников се готви за полет на „Союз Т-3“ с планирана дата на старт в края на 1980 г., но профила на мисията се изменя и той е подменен с друг космонавт. След това през 1983 г. се готви за нов полет по програмата „Интеркосмос”, този път с индийския космонавт Ракеш Шарма, но възникват здравословни проблеми, които завинаги го приземяват.
След това той отново работи като конструктор в космическата индустрия, занимава се с обществена дейност и дори води радиопредаване посветено на космонавтиката. Николай Рукавишников умира на 19 октомври 2002 г. след продължително боледуване.
Георги Иванов се превръща в знаменитост в България и остава в редовете на ПВО и ВВС, като служи като инспектор. Продължава и с летателната си подготовка на МиГ-21. Когато в края на 80-те започва подбора на втория български космонавт, Иванов участва в него, но не е допуснат до финала му. След промените от 1989 г. той напуска въоръжените сили и основава карго-авиокомпанията „Ер София”. Междувременно е и депутат в Седмото велико народно събрание, което приема съвременната конституция на България.
Вярната спускаема капсула на „Союз-33“, която връща екипажа успешно от орбита, е предадена на България и първоначално стои в Руския културно-информационен център в София, след което е предадена на общината в Ловеч (където е роден Георги Иванов). При неясни обстоятелства капсулата буквално е изхвърлена на изоставен строеж в началото на 90-те, при което вътрешността ѝ е почти разграбена. Несъществуващият днес вестник „Континент” излиза с водеща страница за това през 1992 г. Капсулата спешно е прибрана от местната полиция и след няколко години е предадена на Музея на авиацията в Крумово, където може да бъде видяна и днес.
Спускаемата капсула на Союз-33 в авиационния музей в Крумово
След тежкият отказ на орбита, програмата „Союз“ изживява своите трудни моменти. За прибирането на двамата космонавти от орбиталната станция „Салют-6“ е изпратен нов космически кораб („Союз-34“), а скаченият там „Союз-32“ се приземява без екипаж. Всичко в тези полети преминава нормално, но започва процес по преработка на двигателите на космическия кораб и взимане на други мерки, с цел повишаване на безопасността на полетите. Следващият пилотируем старт е година след този на Иванов и Рукавишников. „Союз-35“ се отправя на орбита на 9 април 1980 г.
Полетът на „Союз-33“ може да се определи, като един „успешен провал” (и използвайки аналогия с известното определения за мисията Apollo 13). Провал е, защото основните задачи не са изпълнени – скачване със „Салют-6“ и извършване на научните експерименти. Но е успех, защото въпреки критичната ситуация, екипажът успява да се завърне на Земята, а случилото се служи за повишаване на безопасността на космонавтиката, не само в СССР, но и по света. И във всичко това участва българинът Георги Иванов, което е и повод за национална гордост.
